София, район Средец - културната съкровищница на столицата (II част) - sofia.utre.bg
Alternative Media Group

София, район Средец - културната съкровищница на столицата (II част)

26 септември 2017, 11:00 | Мила Иванова

Повече от столетие, цели 107 години, жълтите павета като килимено покритие в златист цвят застилат стародавния софийски център, както и тръгващите от него улици в различни посоки, вливащи се в гъстата улична мрежа.
По това време София е най-младата столица на възстановилата се българска държавност, излязла от петвековното турско робство, в европейския континент. Но първият град на Княжество България се изправя с категоричната си заявка, да се изгражда с неповторима индивидуалност, излъчваща оптимизъм и жизненост. Бурният икономически подем, настъпил в Третата Българска държава, привлича множество чуждестранни специалисти. Най-многобройни са специалистите от Австро-Унгария, които се настаняват предимно в София, а някои от тях заемат важни ключови постове.
Главен архитект на София е арх. Адолф Колар, назначен още в периода на Временното руско гражданско управление, главен рисувател на София е Йосиф Обербауер, инж. Гьорг Прошек е на работа в Техническата служба на Общинското Управление, братя Бартел са на работа в Кадастралното отделение и т.н.
Панорамата на града непрекъснато се изменя, обогатява се със забележителни сгради и тъкмо тогава започва да се оформя с налагащият се стил сецесион. В неговата естетическа система умело се вплитат фолклорните строителни и декоративни традиции. Извършват се усилено регулационни и благоустройствени дейности и този действителен кипеж в младата столица превръща само за две-три десетилетия града от типично ориенталско селище в град с амбиция да има облик с европейски измерения.
С идването на Фердинанд Сакс Кобургготски на българския престол и провъзгласяването му за княз /1887/ тази амбиция се засилва и всестранните връзки с Австро-Унгария се задълбочават. За този процес допринася сключеният за първи път равноправен договор с дуалистичната монархия през 1896 година. Създават се благоприятни условия и от българското законодателство. Още през 1881 г. се приема закон, който изисква академичен образователен ценз при проектирането и строителството. Така творците на традиционната народна архитектура са изместени и се открива път за модерната съвременна архитектура и строителство. Талантливите австро-унгарски специалисти – арх. Колар, Ф. Грюнангер, фамилията Прошек, П.П. Бранг, В. Румпелмайер, Р.Ф. Ваагнер, К. Хайнрих, А. Грайс и още много други, създават, съграждат знакови сгради – обществени, частни, фамилни, богато декорирани, които и днес предизвикват възхищение.
В края на 19 век и началото на 20 век София е оформена в централните си части и е вече един град с европейски център. Наред с оригиналните строежи столицата е електрифицирана, през 1901 година тръгва първият трамвай, значително се е увеличил броят на телефонните абонати. По същото време се завръщат първите българи - архитекти, академично подготвени във Виена, Прага и в други градове на Австро-Унгария. Младите, талантливи българи Юрдан Миланов, Георги Фингов, Петко Момчилов, Никола Юруков влагат с патриотичен порив своите знания и професионализъм в изграждането на Отечеството и се нареждат с делата си сред строителите на съвременна България.
През първото десетилетие на 20 век, в стремежа за обновление на столичния град, се появяват жълтите павета, оригинална паважна настилка, излъчваща и многообразна символика. Нейната реализация е дело на кмета Мартин Тодоров. Той произхожда от бележит български род от Бесарабия, от село Кубей. Този род има неоценим принос в строителството на нова България и това е родът на Александър Стоянов Тодоров – Балан, именит български учен, езиковед, първият ректор на Висшето училище, написал над 300 трудове, посветени на българския език и езикознанието.
Проф. Балан има още четирима братя – ген. Георги Тодоров, опълченец, участник в Сръбско-Българската война /1885/, завършил военна академия в Санкт-Петербург, участник в Балканските войни и Първата световна война, командващ ІІ и ІІІ армия, победоносната Рилска дивизия, изрекъл най-точните неутешаващи, но вдъхновяващи слова по повод на наложения ни Ньойски договор – “Ние сме победени, но не сме бити”. Другият брат е проф. Атанас Тодоров, основоположник на съдебната медицина в България и на основание на значителни изследвания, доказва, че Яворов няма участие в смъртта на Лора. Безспорен принос в основополагането на топлофикацията у нас има третият брат – инж. Михаил Балански, записал името си и в други големи строежи в София, като Съдебната палата, БНБ и др. Важно, историческо място в софийската кметиада заема четвъртият брат – Мартин Тодоров, среща се и като Теодоров. Той е виден столичен адвокат, политик, член на Народно-либералната партия /Стамболовата/. По това време, министър-председател е Димитър Петков, ръководител на тази партия, верен приятел и наследник на С. Стамболов. Мнозинство в Общинския съвет имат народно-либералите. Кмет е Петко Николов, който изненадващо подава оставка, “по лични съображения” и кметският пост е освободен.
Едва през 1960 год. в сп. “София” инж. Ст. Симеонов разкрива “тайната”, която е впечатлила твърде много и него. За тази информация допринася унгарският професор Вашарахой Болдижар. Жълтите керамични павета се произвеждат от варовика “мергел”, известен в Унгария под името “марга”, който се намира в мина край Буда Пеща. Изкопаният мергел се стрива на прах, формува се и се изпича в специални пещи при температура 1300 градуса. Правени са опити в Унгария да се използват суровини от други места, но без резултат. След продължително търсене в архивните материали, се откри преписка между “Изида” и Унгарското дружество Koszenbanya Teglagyar Tarsulat Pesten, което в превод означава “Пещенско дружество, каменовъглена мина и тухларница”. Така най-после жълтите керамични павета имат не само Родина, но и месторождение и всякакви други версии са не само неверни, но и смешни.
Полагането на керамичната настилка е на вниманието и на министър–председателя Димитър Петков, известен политик, бележит кмет на София, ръководител на Народно-либералната партия, безспорен строител на Съвременна България. Запознава се в детайли, преглежда внимателно Поемните условия, подкрепя ги, но окончателното си мнение ще изрази след като се произнесе Министерството на обществените сгради. Така че, полагането на керамичните павета не е емоционален дар по случай сватбата на княз Фердинанд с Мария Луиза, която по това време /1907/ вече не е между живите, не е хрумване, а израз на общинска политика, подкрепена от държавата в периода на изграждането на нова България. В нито един документ не се откри да се споменава името на дарител, на княжевски особи като автори на тази естетико -функционална дейност.
Окончателното завършване на павирането с керамични блокчета е през 1909 г. Назначена е комисия с особено важна задача – приемане на извършената работа по направата на жълтата керамична настилка. Комисията е прецизна и взискателна, открити са малки недостатъци и изпълнителя е задължен в определени кратки срокове да ги отстрани. Извършената огромна работа обаче удовлетворява и “може да се приеме окончателно”.
Емблематичната сграда на Народното събрание е една от първите обществени сгради, построени след Освобождението. Намира се на площад "Народно събрание" №22 в гр. София. Проектът е изработен от архитекта Константин Йованович - виенски и швейцарски възпитаник. Основният камък е положен на 4 юни 1884 г., а строежът е завършен през 1885 г. Впоследствие сградата се достроява и се правят реконструкции. Обявена е за паметник на културата.
В момента в нея заседава Народното събрание на Република България.
Гробницата на първия български княз след Освобождението на България – Александър Батенберг се намира на булевард „Васил Левски“ № 81 в София и има площ 80 кв. м. и височина 11 метра. Построена е през 1897 година по проект на швейцарския архитект Херман Майер. Над входа на гробницата е поставен стилизиран княжески герб. Отвътре стените са декорирани от проф. Харалампи Тачев. В средата на Мавзолея е поставен саркофаг от чист карарски мрамор, а зад него до стената е прилепен мраморен паметник, върху чиято лицева страна е изваян в барелеф образът на Княза. В гробницата са изложени княжеските реликви: бойният му шинел, калпакът, сабята и други, както много венци. До сега са положени над 1300 венци от различни лица, учредения и организации както от България, така и от чужбина, като понастоящем се съхраняват лентите на около 600 венеца.
Александър Батенберг е първият български княз след Освобождението на България, след като е избран единодушно от I-то Велико народно събрание на 17 април 1879 година измежду трима кандидати. На 26 юни същата година полага клетва в Търново и поема управлението. Оттегля се от престола на 26 август 1886 година и заминава от Лом с параход за Виена. Александър Батенберг умира в Грац, Австрия на 17 ноември 1893 г. – само на 36 години. Последната воля на Княза е била да бъде погребан в България и по тази причина тленните му останки са били пренесени в София на 24 ноември. До завършването на гробницата през 1898 година тялото му е положено в Ротондата „Свети Георги“.
Паметникът на Царя Освободител, наричан още Паметник на Освободителите,  е най-величественият и художествен паметник в София и България въобще. Издигнат е в чест на Освобождението на България /1878 г./ в израз на признателността на българския народ към руския народ в лицето на император Александър II и като символ на българската свобода. Намира се на столичния булевард „Цар Освободител“ на площад „Народно събрание“ с лице към сградата на българския парламент.
За издигането на паметника е обявен международен конкурс през 1900 година, в който се включват с проекти скулптори от 13 страни. Спечелен е от италианския скулптор Арналдо Дзоки и паметникът е негово дело. Основният камък е положен на 23 април 1901 година /Георьовден/ в присъствието на Княз Фердинанд I. Работата на паметника завършва на 15 септември 1903 г. , а официалното откриване е на 30 август 1907 г.
Националната художествена галерия е създадена през 1948 г. Сградата на националната художествена галерия се намира на мястото на бившия конак на румелийското бейлербейство.
Веднага след Освобождението 1878 г. започва неговото преустройство като разширенията на сградата целят създаването на представителен княжески дворец, изграден по най-добрите образци на европейската архитектура. По проектите работят архитектите Фр. Грюнангер и Румпелмайер.
След 1944 г. сградата на двореца се ползва като национална художествена галерия и етнографски музей, като нивото й към площада е изкуствено задигнато.
Интериорите са изключително богати на архитектурно-художествен синтез.
Сградата на НХГ е исторически, архитектурен и художествен паметник на културата от национално значение.
Храм-паметник “Александър Невски” е строен в периода 1904–1912 г. по проект на руския архитект Ал. Померанцев.
Решение за неговото изграждане е взето от Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г., като израз на всенародната признателност към освободителното дело, довело до възстановяването на българската държавност.
Строежът на паметника започва едва през 1904 г., след набавянето чрез държавни субсидии и доброволни дарения на необходимите средства за осъществяването на това грандиозно за страната начинание. Въпреки мащабността и сложността на строежа той е извършен за рекордно краткия срок от осем години.
Вътрешното пространство на храма е впечатляващо с майсторското си изпълнение на колоните, арките, капителите, фризовете и пр. архитектурни елементи, и използваните за тяхното оформление ценни и редки видове строителни материали. То се допълва и от високохудожествените стенописи, икони и други живописни жанрове, дело на 20 руски и 30 български художници, едни от най-добрите творци на двете страни по това време. Храмът е осветен през 1924 г.
По неговото изграждане участват изтъкнати български и руски архитекти П. Момчилов, Ю. Младенов, Я. Шамарджиев, Г. Лазаров. Декоративната и стенописна украса е дело на художниците В. Васнецов, В. Савински, А. Митов, Ст. Иванов, А. Белковски и др.
В криптата на храм-паметника днес е изложена сбирката от най-ценните средновековни икони на Националната художествена галерия.
Храм-паметникът е архитектурен, мемориален и художествен паметник на културата от национално значение.
*В тази публикация са използвани материали от сайта на Столична община. Приканваме нашите читатели да споделят любопитни и малко известни исторически факти за София, които ще публикуваме в поредицата.



Коментари

Няма коментари.

Добави коментар

* Задължителни полета